Литературна фикция за необичайната колекция на необичаен колекционер - последният роман на Орхан Памук, "Музей на невинността" обглежда следите на любовта, щастието и спомена. Изданието представя Бисерка Рачева
На един от склоновете край Босфора, в Бейоглу, европейската част на Истанбул, се намира къщата, която Орхан Памук е закупил преди шест години. Сградата e още в ремонт, но след време в нея ще бъде поместен частният музей на писателя, неговата колекция от битови предмети. Че Памук сериозно се е вживял в ролята си на бъдещ куратор, доказва и най-новата му публикация. Преди да е станал реалност, “Музеят на невинността” отскоро вече привлича любопитни “посетители” – като литературна фикция за необичайната сбирка на необичаен колекционер. “Музей на невинността” е последният роман на Орхан Памук и предисторията на романа тръгва точно от старата къща край Босфора.
Хрумна ми да напиша разказ, чието действие се развива в тази къща, която искам един ден да превърна в музей. После се замислих какви да са експонатите. И реших да напиша роман за тези експонати, като разкажа историята на влюбен мъж, който е обсебен от любовта си.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Орхан Памук, "Музей на невинността", издателство Ханзер
Човек неволно се сеща за дребния битов детайл в романа на Марсел Пруст “В търсене на изгубеното време” – бишкотата, потопена в липов чай, която внезапно отключва потока на преживяното, отприщва живота на спомена.
Делничната вещ и отключеният спомен
са съставките, които играят централна роля в новата книга на Орхан Памук. Книга, която прилича на обемист каталог, описващ разточително и с нежна меланхолия вещите – съхранените живи следи на един изчезнал свят и на една любов. Кемал и Фюсун, богатият млад мъж и бедната далечна родственица са героите в любовната мелодрама – банално-трагична, напомняща на моменти “сапунена опера”, на моменти, точно обратното, четяща се като пародия на евтините илюстровани романи и сладникави любовни филми, заляли през 70-те години на миналия век Турция. Във вид на доморасла имитация на западния свят.
За какво всъщност разказва този роман? За фетишизма на злощастния влюбен, който търси утеха в еротичния досег с угарките, запазили мириса от устните на изгубената любима? За психограмата на колекционера, на събирача по неволя, робуващ на маниакална страст? За любовта и непогасващото щастие на спомена, че е изпитал щастие? Или може би за двойния морал и мелодраматичните извивки на едно общество, което външно се еманципира, усвоява битовите вещи, предметния свят на модерното време “по западен образец” и в същността си остава консервативно, традиционно, патриархално, сковано от поведенческите норми на исляма? Общество, в което сексът преди брака се смята за “позор”, но същевременно се “опрощава”, стига само младата жена, изгубила девствеността си, да бъде отпосле венчана.
След кратката си афера с Кемал, Фюсун е венчана – за друг. И тъй като не може да има жената, която желае, Кемал започва маниакално да събира вещите, свързани с нея – чаши, порцеланови статуетки, носни кърпички, гребени, шноли, безброй угарки от любимите цигари на любимата. Осем години той е почти ежедневен гост в дома й; финансира филмовите проекти на съпруга й, поощрява амбицията й да стане актриса, помага на родители й. И почти като в ритуал – при всяко посещение отнася със себе си някой от бъдещите експонати на бъдещия си музей. 
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Лауреатът на Нобелова награда за литература Орхан Памук
Експонатите на спомена
които заедно с копнежа по щастие се превръщат в своеобразно свидетелство за времето и страната, на чийто фон се разгръща историята на Кемал и Фюсун.
Като израз на страст и обсебеност любовта на Кемал е общочовешко чувство. Това, че тази любов трае тъй дълги години, е може би донякъде нетипично, но във всеки случай тя е някак много свързана с характера на региона, с Истанбул и изобщо с тази част на света, казва Орхан Памук в едно неотдавнашно интервю за новия му роман.
Между другото, авторът също се появява в романа – веднъж епизодично, като гост на злополучния годеж на Кемал с жена от неговото съсловие, и втори път като писателя, комуто героят поверява подробния опис на обстоятелствата, при които е трупана и събирана неговата колекция. В последните страници на “Музей на невинността” – точно като в коментиран каталог - Орхан Памук помества индекс на имената. Изброява реалните и фиктивните лица, които се споменават в романа му. Неговото собствено фигурира в индекса на фиктивните. Любопитна закачка, която явно няма за цел да обърка читателя. Вероятно иска по-скоро да му подскаже, че е излишно да търси в “музея на невинността” паралели с житейската биография на автора. Паралелът, към който Памук насочва, не е и само този между романа и музея, колкото и убедително писателят да настоява, че същинската им цел била една – да разкажат спомените ни колкото се може по-откровено и по такъв начин да превъплътят нашето щастие в щастие за другите.
“Музей на невинността” е любовен роман, но и не само роман за любовта, щастието и спомена. В описа на експонатите от света на изгубената невинност деликатно се очертава
силуетът на една култура
– с нейния социален бит и неравенства, с модерните й влечения и старомодни привички, еманципаторски пориви и морални букаи, самородни ценности и евтини имитации, вносни поведенчески моди и тяга към кодекса на “семейната чест” и неопозорената девственост. Субтекстът на романа е за непреодоляното раздвоение на тази култура, за невъзможния шпагат между патриархалното и модерното, вкорененото и принаденото, между културната идентичност като наследство и тази като самоопределение.
Историята, която разказва Памук, се разиграва в Истанбул през 70-те години на миналия век. Десетилетието е белязано от икономическа и политическа нестабилност, военен преврат, забрани, терор на десни и леви екстремисти. За тези събития в “Музей на невинността” се споменава само мимоходом; авторът сякаш съзнателно избягва политическия елемент. През 2006 г. Орхан Памук беше отличен с Нобеловата награда за литература и почти по същото време в родината му го заплашваше процес по обвинение, че опозорявал турската национална идентичност. В не едно интервю Памук споделя, че заплахите срещу него са го принудили да потърси защитата на бодигардове, че личната му свобода е ограничена. Прочетена като критичен коментар за културата и манталитета на страната, към която писателят принадлежи, последната му книга едва ли е чак тъй неполитична.
Писането за мен винаги е един вид бягство. Същевременно аз анализирам нещата, от които бягам в делника, толкова по-точно, по-философски и по-дълбоко. Хората имат повърхностно разбиране за бягството; смятат, аха, щом е поставен под натиск, значи той бяга от политиката. Но не е така. Всичките ми романи в основата си са политически. А иначе, да, признавам, на пръв поглед новият ми роман е нежна любовна история.
"Дойче веле",07.10.2008
„ЛЮБОВ НА ДРУГ ЕЗИК” ПОЛУЧИ 4 НАГРАДИ
