Йълдъз Ибрахимова, певица:Войните винаги се разпалват от шепа хора

Избрах джаза заради свободата

Визитка

Йълдъз Ибрахимова е родена на 8 април 1952 г. в Силистра
Учила е в Музикалното училище в София, свири на пиано
Завършва Теоретичния факултет на Музикалната академия в София, специалност оперно пеене
Дебютира на джаз сцената през 1975 г.
През 1993 г. се омъжва за турския политик от български произход Али Динчер, бивш кмет на Анкара. Имат дъщеря Суна
Има издадени 16 албума

СНИМКА: Ека

- Г-жо Ибрахимова, вие бяхте специален гост на Концерта на етносите в Музикалния театър преди дни. Какво е впечатлението ви от него?
- За мен беше любопитно, че не само традиционните етноси, а и преселилите се в България в по-ново време, като например афганистанците, имаха възможност да представят своята музикална и танцова култура. Това е добра идея, защото колкото повече се опознаваме, толкова повече възприемаме различното у другия. С организаторите имаме идея да превърнем тази инициатива във фестивал.
- Музиката ли е един от най-преките начини да стигнем до другия?
- Да, защото тя действа на емоциите. Изкуството е мостът, чрез който директно мога да стигна до човека, различен от мен. Приемането на различното ни дава огромно богатство. Светът е прекрасен, защото е толкова шарен и цветен. В разнообразната култура е богатството на една страна. Аз имам шанса да съм родена в България, а моите родители да са български турци. Да имам такава професия, която ми позволява да опозная толкова различни култури. Виждам колко прилики имаме, които трябва да ни сближат. И колко различия, което е нашето богатство.
- Мит ли е прословутата българска толерантност?
- Нямам статистически данни, затова мога да говоря само от лични наблюдения. Имам много приятели още от детството - българи, с които се виждаме често, като си идвам в България. Знам, че винаги мога да разчитам на тях.
- Вие сте преживели смяната на имената на турците. Приятелствата ви издържаха ли това изпитание?
- Смяната на имената беше труден период за мен. Приятелите ми изцяло ме подкрепиха и показваха своето недоволство към правителството, което го направи. Наричайки ме с моето име Йълдъз, те поемаха риска да бъдат наказани.
- У нас вие сте представител на турския етнос, а в Турция сте българка…
- Там ме приеха много радушно. Казват, че са благодарни на моя съпруг Али Динчер, че ме е довел в Турция. Приемат ме съвсем свойски. Много са толерантни.
В Турция има страшно много етноси. Чела съм, че се говори на 24 езика. Османската империя е обхващала огромна територия с най-различни народи. След като тя се разпада, част от тези етноси се преселват на територията на днешна Турция. Прадедите на моите приятели са дошли от Черкезия, Чечения, Босна и Херцеговина, от Албания, от къде ли не. Картината в Турция е много пъстра. Има много синеоки и руси хора, други са съвсем различни - мургави, матови или азиатски тип.
- Някои смятат, че независимо Косово е потенциална опасност за мира на Балканите. Вие как мислите?
- Била съм в Косово, имах концерт в Прищина. Бях непосредствено преди и по време на войната. Фронтът бе на 40 км, даже трябваше да пътувам през Будапеща. Направи ми впечатление, че имаше много млади хора, с хубава външност. Разговарях с някои от тях, видях различна част от Сърбия. Говореща на друг език.
За съжаление войните винаги се разпалват отвън заради интереса на шепа хора. И умират толкова много невинни. Историята също е категорична за това. Ако оставят хората да живеят мирно, по съседски, те няма да имат проблеми, просто няма за какво да враждуват.
- Вие се връщате периодично в България. Как се промени страната ни за изминалите 19 години?
- Първото нещо, което виждате, щом стъпите в България, е летището - модерна сграда, построена в крак с времето. Хора от различни националности. Явно страната се отваря към света.
Но когато излезете от летището и тръгнете по този мост, се връщате веднага в старото време. Да, връзка с миналото трябва да има, но да се съхранява най-ценното. Останалото, което не върши работа, да се промени.
Що се отнася до хората, забелязвам колко са забързани. Правят впечатления и задръстванията. Същото е в Истанбул и в някои квартали на Анкара. Въпросът не е само до колите, а че губим много ценно време и дишаме страшно мръсен въздух. Хората стават все по-нервни, защото все повече се отдалечаваме от природата.
- Дъщеря ви Суна вече се изявява на сцената. Имате ли общи проекти с нея?
- Вече имаме съвместни 14 концерта на детски песнички. Направихме албум, който е истински семеен проект, защото той бе спонсориран от нашия баща. В него участваха майка ми, племенничката ми, брат ми снимаше. Албумът излезе и на български език. Суна много обича да се изявява на сцената. Свири на пиано и през февруари спечели специалната награда на журито за класическа музика. Участва и в телевизионно предаване за култура. Много слушаме музика, ходим на концерти и опера.
- Тя стана вече на 11 години. Къде виждате перспектива за нея - в България или Турция?
- Насочвам я меко, без да й оказвам натиск, без да я рамкирам. Когато стане по-голяма, ще я оставя да направи сама своя избор. Преподавам в два университета и виждам как много талантливи студенти под натиска на родителите си отиват в съвсем друг сектор, където не им е по сърце. Когато човек сам избира професията си и го направи с желание и обич, след това е склонен да се нагърби с всичките плюсове и минуси, които тя носи.
- Суна говори ли български език?
- Да, разбира се. Тя цялото лято си е в България, има много приятелчета. Така че тук се чувства в свои води. Когато не иска някой да я разбере, ми говори на български език.
- Вие пеете на турски, цигански и еврейски език. Как си намирате песните?
- Слушам дискове, мои приятели ми помагат. Проф. Кауфман - един от най-известните познавачи на българската народна музика, разработи специално за моя глас две еврейски песни. Разучих ги и едната от тях изпях по време на моя гастрол в Израел. Публиката беше много учудена откъде я знам.
Имам приятели арменци в София, които ще ми дадат арменски песни.
Цигански романси пея от много отдавна. Покойният Евгений Комаров - един от най-добрите познавачи на руския цигански романс, ми подари много ценни ноти от неговия архив. Дори исках да вземам уроци при него. Но след като ме чу, той каза: "Ти нямаш нужда от уроци. Родена си да пееш тези песни." Тогава бях в началото на кариерата си, току-що бях завършила консерваторията и той ми предложи участие в големия спектакъл на Народния театър "Унижените и оскърбените", постановка на проф. Филип Филипов. Там изпълнявах цигански романси. Спектакълът беше много пищен, играеше се при препълнени зали цели пет сезона.
Този период беше много полезен за мен, както и работата ми с българските актьори. Той ми помогна да опозная сцената. По-късно Евгений Комаров ми предложи да ме изпрати в Париж или в Лос Анджелис, където имали нужда точно от такъв глас като моя. "Ти може да печелиш много повече пари от цигански романси, отколкото от джаза", увещаваше ме той. Но аз не поех по този път.
- Сега не съжалявате ли?
- Не, защото в музикалното училище, а после и в консерваторията винаги бях колоратурен сопран. В операта влизате в едно рамкирано амплоа и цял живот трябваше да пея или сопран, или мецосопран. За алт почти няма роли. Аз никога нямаше да мога да използвам целия си диапазон. Класическата музика дава много добра основа, имах шанса да уча при прекрасни професори, по чиито учебници студентите учат и в Турция. Но онова, което ме накара да направя избора си в полза на джаза, е свободата, която той ми дава. Възможността да импровизираш, да съчетаваш различни видове музика.
- Продължавате ли да се притеснявате, когато излизате на сцена? Имате ли си специални ритуали или талисмани?
- Не, не се притеснявам, нямам никакви талисмани. На сцената се чувствам по-свободна отколкото в реалния живот. Там се чувствам точно в свои води. Изливам цялата си енергия. На сцената за мен е някакъв изключително свободен свят, в който няма граници. Изпадам в някаква безтегловност, излитам в космоса.
- Обиколили сте почти целия свят, в коя държава бихте искали да живеете?
- Много ме впечатли Мексико, където имах голямо 20-дневно турне. Там публиката е много емоционална, те са много сърдечни хора. В Мексико видях как съвременният свят е свързан с миналото. Индианците са оставили ценности, които не са разрушени. А и самите индианци ги виждаш навсякъде.
В Япония виждаш как светът е отишъл в ХХІІ век. Едва ли има по-любезни хора от японците, които да се отнасят с по-голямо уважение към другия. Но при тях има сдържаност, респект за разлика от мексиканците.
- Преживели сте много неща, изкушавате ли се да опишете живота си в книга?
- Имала съм няколко предложения да опишат живота ми в книга. Все отговарях, че не съм достигнала възрастта, в която се пишат мемоари. Преживяла съм много радости и много скръб. Човек дори и от негативното си взема поука. Поглежда на живота през друг ъгъл. Вижда колко е ценен, колко бързо изтича. Както се казва, като вода между пръстите.
Имала съм този огромен шанс, макар и за краткия период от 15 години, да имам прекрасен човек до себе си. Нашето съжителство беше прекрасно, имах огромен шанс с този човек. Взаимно разбирателство, взаимна обич, която ставаше все по-голяма. Имаме толкова прекрасно дете. Може би наистина ще напиша някога мемоари.