Изселничеството, тази огнена риза

д-р Хюсеин МЕВСИМ

* Мухаджирът, или за един неизследван образ в българската литература

Д-р Хюсеин Мевсим е роден на 7 юли 1964 г. в село Козлево, Кърджалийско. Завършва гимназия в Момчилград. Дипломира се в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” през 1989 г., специалност българска филология . От края на 1991 г. се установява да живее в Истанбул. Автор на стихосбирката “Открехнат прозорец” (2001). В Института за социални науки към Анкарския университет защитава кандидатска дисертация за еничарските песни в българския фолклор (2002) и докторат на тема “Българската литература в Истанбул - Истанбул в българската литература” (2005). Сега е асистент в Катедрата по български език към Анкарския университет. В момента подготвя доцентурата си. Превежда поезия и драматургия от български и турски, които публикува в различни издания.
След Руско-турската война от 1977-1978 г. в българската литература, особено в произведенията на авторите, които посещават Истанбул или други места в пределите на Османската империя, макар и мимоходом, се прокрадва един герой, чийто образ досега не е привличал, а поради това - и не е попадал в полезрението на критическите проучвания.
В настоящата разработка ще се постараем да се спрем върху спадащи към различни жанрове творби, в които се натъкваме на проявленията на този образ, както и да маркираме контурите на портрета му, който при евентуални бъдещи изследвания да бъде разширен и уплътнен.
Става въпрос за образа на мухаджира или муаджир, моаджир, моажир, маджирин, в каквито разновидности той лексикално битува в текстовете на българските автори.
Ако би следвало да обърнем внимание на граматическата страна на думата, то тя е съществително, чиято най-точна форма е мухаджир, като произлиза от арабската мухаджерет, от едно семантично гнездо и производно от хиджр (и хиджра), думи, с които се обозначава преселението на мюсюлманския Пророк със своите 73-ма последователи от Мека в Медина през нощта срещу 16 юли 622 г., с други думи, бягството Му от многобожниците.
В речника на съвременния турски език думата битува едновременно като съществително и прилагателно със следното основно значение: «Човек, който се разделя със земята и родината си и се установява на друго място, изселник.» В известния «Речник на българския език» на Найден Геров тя присъства едва в допълнителната част, която се издава малко по-късно от основните томове, със значение «бежанец, преселенец», като за източника, в който тя е регистрирана, се посочва преведената книга на Константин Иречек «Княжество България». Днес в турски тя фигурира в една много разпространена особено сред изселниците извадка от реч на Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), произнесена на 17.01.1931 г., която обикновено служи за мото в изселническите списания или електронни сайтове с тази насоченост, а именно «Изселниците са скъп спомен от загубените земи», а така също и в мисълта, приписвана на Пророка, която звучи и като пословица: «Изселничеството е огнена риза.»
Може би заради тази експресивна натовареност думата и съответно човекът, когото тя обозначава, предизвиква състрадание, символизирайки една изпълнена с трудности и несгоди незавидна съдба. В румелийските диалекти на турския, а така също в езика на самите изселници от Балканите днес лексемата разговорно битува като маджър, съответно маджърлък, или даже маджур, респективно маджурлук.
След Руско-турската война, когато започва първата масова изселническа вълна от Балканите към Мала Азия, в резултат на която милиони хора изоставят родните си места и преминават «от другата страна на водата», с други думи, отвъд Босфора и Мраморно море, тази дума започва да се използва по-често, навлизайки даже в политическия жаргон. Така например във втори том на Симеон-Радевите «Строители на съвременна България» в «Избирането на Валдемара» (глава шеста) четем следното: «Султанът, както казват, се намирал под влиянието на някой си Али Риза паша, председател на моаджир комисиону…» и тази дума под линия е обяснена така: «Комисия за мухаджирите или изселниците турци из България. Тя бе учредена след Руско-турската война.» Впрочем някои са склонни да възприемат и осъзнават този процес не като изселване, а преди всичко като преселване, с други думи, завръщане там, откъдето си дошъл, в прародината, в «анаватан».
Именно тази среща, но вече в чуждата страна, на българския творец с човека, с когото е живял заедно в своята страна, поражда интересни размисли и вълнения у него, не го оставя безучастен. Би било добре да се уточни, че в случая мухаджирът не се явява класическият чужденец, дошъл отнякъде с определена цел и установил се временно или постоянно, чиито образци изобилстват в българската литература. Мухаджирът е отчужденият или отчуждилият се вече довчерашен свой, съсед, земляк…, несретникът с тежка съдба, подгонен от войни или други събития.
Ако трябва да подходим в хронологически порядък към примерите, с които ще си послужим за илюстрация, за пръв път попаднахме на мухаджирите в «До Бруса и назад» на Никола Начов (1859-1940), «пътни бележки», които се водят с подкупваща непосредственост и се отнасят за периода веднага след Руско-турската война от 1877-1878 г., но се превръщат в литературен факт и стават достояние на читателите едва след оформянето на записките като книга през 1934 г. с псевдонима Нанчо Донкин.
19-годишният бъдещ проникновен изследовател на Възраждането и духовните му центрове пътува от родния си Калофер през Пловдив, Едирне, Истанбул за Бурса, където починалият веднага след раждането му негов баща се занимавал с абаджийство.
В качеството си на единствен син той тръгва да търси евентуалното наследство на баща си и описва всичко, каквото е видял и преживял по време на пътуването, като често предава такива подробности, които днес представляват ценни свидетелства за социално-икономическия живот в района на Мраморно море през онзи период, а обстоятелството, че не са минали през призмата на предубедителното отношение към видяното още повече повишава значението на тези «пътни бележки».
Пътувайки в това размирно за Балканите и Мала Азия време, младият Начов няколко пъти ни предава сцени, отнасящи се до мухаджирите: «В турския кораб имаше много муаджири турци, бегълци от Европейска Турция, когато били навлезли в нея руските войски (1877-1878) и сега веч се помирили с новото положение и се връщаха по местата си, в освободена България.» В тази повратна и кипяща година след войната, около Новата джамия край Златния рог в Истанбул, чакайки с група цариградски българи отплаването на кораба за босфорското предградие Бююкдере, където се намира лятната резиденция на руския посланик, тогава Лобанов-Ростовский, при когото се предполага, че непременно ще се отбие новоизбраният български княз Александър Батемберг на път от Верона за България, той отново се натъква на мухаджирите и ето как е предадена тази покъртителна сцена:

«Тук пихме по едно кафе в големи разлати чаши, а някои по-стари абаджии си поръчаха и наргиле, малко за разтуха.
Наоколо покрай зидовете и на голата земя се търкаляха, някои още полусънни, муаджири турци - стари и млади, мъже, жени и деца, дрипави, мръсни и погрознели в най-окаяно положение, избягали още отдавна от освободените български земи.
Повечето от тях живееха от подаяния. По цял ден те се припичаха на слънцето и все очаквайки пак да се върнат в старите си жилища. Муаджири имаше пръснати и по другите цариградски махали.»
Начов ги среща и на пристанището на градчето Мудания край Мраморно море, откъдето с файтон се продължава към Бурса или се завръща с кораб в Истанбул: «Другият турски кораб беше натоварил от Мудания турци муаджири (бежанци), които дълго време се били скитали из Анадола - гладни и дрипави и най-сетне бяха се помирили с новото положение на Балканския полуостров и се връщаха по местата си, които по-рано били напуснали поради голям страх от московеца.» По-късно ги намира в село Сусурлук, към Балъкесир, където заедно с чичо си Манол отива да събере вересиите на баща си. Въпреки че Никола много желае да се срещне и побеседва с мухаджирите, чичо му категорично забранява всеки контакт с тях: «Селото Сусурлук… тук намерихме неколцина муаджири турци карловци.
Него ден на едного от тях беше умряла жената. Искаше ми се да поприкажа нещо с по-раншните ни съседи турци карловци, но чичо Манол не ме остави и дума да кажа, да не си навеем някоя беля, пък и на бай Иванови.»
Един друг български автор, Константин Величков (1855-1907), трайно свързан с Истанбул и неговите образователно-културни учреждения, прекарал повече от една пета част от сравнително краткия си живот тук, също възсъздава, при това много по-силно и запомнящо се, мухаджира.
В един от цариградските му сонети, по-конкретно това е 36-ият поред «Низ улиците тесни, пълни със сенки…», в цялата си трагика пред нас се изправя фигурата на мухаджира.
Изкушавам се да приведа изцяло този сонет, който, макар и с някои свои формални несъвършенства, по моему представлява един от върховете във високохуманистичната насоченост на българската литература:
Низ улиците тесни,
пълни със сенки,
на Искюдар, потънал
в пек и мир,
възпря ни беден продавач
на дренки:
- Купете, моля,
аз съм муаджир.
От връх от Чамлъджа,
със душа няма
от радост, впивам
очарован взор
в разкошната и дивна
панорама,
сияюща край светлия
Босфор.

Всред тоз възторг,
сред туй опияненье,
в кое душата търси
бог-кумир
хвала да му отправи
на колене,

всред бляскавий
необозримий шир,
де лута се духът
без насищенье,
аз мисля все за
бедний муаджир.
Тази сцена не е плод на развихрена поетическа фантазия, а една действително преживяна история, защото от мемоарно-пътеписния откъс «Чамлъджа», в който Величков демонстрира едно блестящо владеене, подплатено с философско осмисляне и ситуиране на Истанбул в географско-исторически аспект, той подробно разказва за споменатата среща (и разминаване). С неколцина свои приятели те преплуват с каик през Босфора, но с ясното съзнание, че това не е само физическо пресичане на едно водно пространство, а преодоляване на разстоянието между две цивилизации, преминаване от един свят в друг. В Юскюдар (или Скутари) е пазарен ден, те минават през него и Величков възприема и описва цялата обстановка като един художник ориенталист. Когато той едва ли не в упоение се радва на своите «модели», един продавач на дренки се обажда на български и ги подканва да си купят от свежите му плодове. Между тях се завързва следният разговор:
- Нима знаеш български?
- И аз съм от вашите места, господине.
- Откъде си?
- От Пазарджик.
- А що търсиш тука?
- Мохаджирлък, господине.
И бедният турчин сви така знаменателно рамената си, щото да проумеем окаяното му състояние. Думите му болезнено прозвучаха в сърцето ми. Един от другарите ми купи за няколко десетачета от разхладителните му и така вкусни през лятото овощия.
Един друг изследовател, дългогодишен учител в Македония, а впоследствие и министър на народното просвещение за кратко време (1902), Васил Кънчев (1862-1902), в своя пътепис «Из Мала Азия» (Пътуване към българските колонии), появил се през 1899-а в сп. «Български преглед», ни разкрива образа на мухаджира в друга светлина.
Както ще установим от приведените фрагменти от произведението му, съдържащо ценни сведения за социално-икономическото и особено демографско-просветното състояние на градовете и селищата в Бурсенско и Балъкесирско към края на XIX в., тук вече мухаджирът представлява и се възприема като потенциална заплаха за довчерашния съсед или земляк, той е недружелюбен, дори долавяме един стремеж към реваншизъм: «Преселенците турци от България, които пълнят тия места, по естествени причини са озлобени срещу нас.» «Има много оплаквания от мухаджирите. Местните анадолски турци са мирни и с тях добре живеели християните. Околността на града е населена главно с преселници турци и затова е станала още по-несигурно.» «Многото мухаджири от България са привикнали зле да гледат на българските пътници.» «Четиримата българи са ходили в Айтоско да търсят земя да се изселят.
- Защо искате да се преселвате - попитах ги аз.
- От мухаджирите мъчно се живее - отговориха ми те единогласно. - По-напред с анадолските турци добре минавахме. Сега се заселиха около нас черкези и турци от България, които ни правят големи пакости - крадат ни добитъка и ни отнемат земята.»
Последният автор, с който ще си послужим, е Атанас Далчев (1904-1878), прекарал ранното си детство (1908-1912) в османската столица, където баща му е депутат.
След около четвърт век, в късната есен на 1937 г. той отново се озовава в Истанбул, назначен като учител по български език и литература в местната българска гимназия, в която по-рано работи Никола Фурнаджиев.
Турските власти не разрешават на Далчев да изпълнява тази длъжност, поради което след около половингодишен престой той се завръща в София.
Много са интересни впечатленията, които поражда втората му среща с града край Босфора.
Най-точно това е предадено във фрагмента «Мостът»: «Гледах и не знаех - гледам ли, или си спомням. Това беше същият мост, който бях виждал като дете.» В седемте на брой фрагмента, обособени като цикъл под заглавие «Малка цариградска мозайка», от който е и цитираният «Мост», последният къс носи заглавието «Хилядо и един стълп». В него се разказва за едно от истанбулските водохранилища, останали от периода на Византия, и съхранени за посещения до днес.
Тук искам да отбележа фактическата грешка на автора, може би съзнателна, поради по-ефектното название - «дошло сякаш от някоя арабска приказка», тъй като става въпрос за Подземния дворец (Yerebatan), а не за Бинбирдирек (Binbirdirek). Когато Далчев и «един приятел, мой сънародник» влизат вътре във водохранилището, по-скоро - се спускат долу, в тъмнината край водата забелязват една жена.
Както и в случая с Величков между тях се завързва диалог:
«… и тогава видяхме, че не сме сами: коленичила на брега, една жена, прилична на сянка, плакнеше ръцете си. Моят спътник също се наведе, гребна вода в шепата и я поднесе към устните си.
- Солена! - каза той. - Сигурно се съобщава с морето.
При тия думи жената се изправи и като бършеше ръце от полата си, приближи се до нас.
- Българи ли сте?
- Българи сме - казахме. - А вие отде знаете български?
- Туркиня съм от пловдивските села.
Тя беше слаба, с тънко и сухо лице, и очите й, сигурно черни, гледаха тъжно.
- Става вече пет години, откак работя тук. Дохождам по тъмно, отивам си в тъмно. Цял живот все в тъмница - продължи да разправя тя и като се обърна към спътника ми, изведнъж изхлипа: - А все тъй ли се зеленеят нивите, все тъй ли грее слънцето в Тракия? Ех, весело беше там, добре си живеехме!»
Далчев и спътникът му излизат от водохранилището, но вече за тях няма и помен от прекрасния ден в ранната пролет, когато «небето над Цариград се налива със синилка, по дърветата полазва детски нежна зеленина и самата морска вълна като че се раззеленява.» Черната вода е солена от сълзите на жената, си мисли поетът.
В приведените примери от произведения в различни жанрове на българските творци с различна нагласа и натюрел мухаджирът се възприема и се изобразява като човек с несретническа орис, зациклен между отиването и завръщането, често в окаяно материално и морално състояние, което понякога го озлобява срещу довчерашните си съседи, земляци, свои…, физически откъснал се от своята родина, духовно той продължава да живее в нея, превърнал се вече в «изгубен рай». Чул да се говори на познат, но вече чужд и останал в миналото език, мухаджирът търси контакт, за да изплаче болката си, да се изповяда като пред близък и доверен човек. Българските писатели и поети дълбоко състрадават и съчувстват на мухаджира, те споделят неговата злощастна съдба, която засенчва в очите и душите им дори непомръкващите прелести на Босфора.

ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА

Величков 1966: Величков, К. Избрани произведения, том първи. «Български писател», София.
Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език. Допълнение. «Български писател», София.
Далчев 1984: Далчев, А. Съчинения, том втори. «Български писател», София.
Донкин 1934: Донкин, Н. До Бруса и назад. «Факел», София.
Кънчев 1899: Кънчев, В. Из Мала Азия. - сп. Български преглед, VIII, София.
Мевсим 2006: Мевсим, Х. Цариградските българи посрещат княз Батемберг. - в. Марица, Пловдив.
Михайлов 1999: Михайлов, Д. Ранният Ислям. «Карима М», София.
Ayverdi 2005: Ayverdi, I. As?rlar Boyu Tarihi Seyri Icinde Misalli Buyuk Turkce Sozluk. Kubbealt?, Istanbul.

('Нов Живот',сб 16 юни 2007)